ЦВЕТИ ТЕРЗИЕВА

 Българското народно танцово изкуство като част от българската народна култура носи в основата си твърде старинни черти и затова търсим произхода им в далечното минало.

Думата „хоро” произхожда от гръцката дума „хорос” и означава танц с пеене, изпълняван от група танцьори.

Древните гърци вярвали, че човекът е научил танцовите движения от боговете, за които те били любимо занимание.

За пръв път нашите народни танци се споменават в църковната литература, макар и с негативен знак. През Х век българският църковен писател Презвитер Козма пише: „Не могат да бъдат истински християни ония, които с гусли, с бесовски танци и песни, пият вино, вярват в сънища, в срещи и във всякакви други учения на сатаната.”

През първата половина на ХІV век Никифор Григорас описва пътешествието си из областта Струмица. Византийският писател и учен разказва, че младежите и девойките след излизане от църква се събират, за да пеят и играят хора.

Стара фреска в църква в с. Арбанаси от края на ХVІ век изобразява женско хоро с типично хващане в плетеница. Както става ясно от тези примери, лудите български танци останали част от живота на българите векове след официалното покръстване и въпреки упоритата борба на църквата срещу местния езически фолклор.

Днес тази борба изглежда странно, защото няма голям народен празник, който да не е съпроводен от кръшни хора.

Пъстро, многолюдно и весело, хорото е част от българските празници.